Кой би признал, че е напълно победен? Практически никой, разбира се. Всеки естествен инстинкт се опълчва срещу мисълта за личната ни безпомощност. Действително ужасно е да признаем, че когато сме с чаша в ръка, съзнанието ни е до такава степен деформирано от пристрастието към разрушителното пиене, че само намесата на Провидението може да ни освободи от него.

Никоя друга разруха не е като тази. Алкохолът, превърнал се в хищен кредитор, изсмуква от нас цялата ни независимост и цялата ни воля да се противопоставяме на изискванията му. След като веднъж приемем този неумолим факт, нашата разруха като човешки същества е пълна. След присъединяването си към АА обаче, много скоро започваме да възприемаме по друг начин това пълно унижение.

Започваме да схващаме, че само по пътя на пълното си поражение сме в състояние да направим първите си стъпки към освобождението и силата. Признаването на личната ни безпомощност в крайна сметка се оказва онази здрава основа, върху която може да се изгради един щастлив и целеустремен живот.

Ние знаем, че много малко може да бъде направено за един алкохолик, който най-напред не е признал разрушителната си слабост с всичките и последствия. Докато той не се е смирил, трезвостта му - ако се стигне до такава - ще бъде несигурна. Той няма да намери никакво истинско щастие. Това е една от истините за живота на АА, безспорно доказани от огромния ни опит.

Принципът, че няма да постигнем истинска сила, докато първо не признаем пълното си поражение, е основният корен, от който нашето Общество е изникнало и процъфтяло. Когато за първи път бяхме принудени да признаем поражението си, повечето от нас се разбунтуваха.

Обърнахме се към АА, очаквайки там да ни научат на самоувереност. Тогава ни казаха, че по отношение на алкохола самоувереността не води към добро, а точно обратното - представлява огромна пречка. Нашите наставници казваха, че сме жертва на душевно пристрастие, притежаващо такава коварна мощ, че никаква човешка воля не е в състояние да го пречупи. Казаха ни, че лична победа над този толкова непреодолим импулс само с едната воля е невъзможна.

Навлизайки все по-дълбоко в същността на нашия проблем, наставниците ни посочваха нарастващата ни чувствителност към алкохола - наричаха я алергия. Тиранинът алкохол размахваше нож с двойно острие над главите ни: първо бяхме тормозени от налудничаво пристрастие, което ни осъждаше да продължаваме да пием, а след това от алергия на тялото, която в крайна сметка със сигурност щеше да доведе до нашата разруха.

Действително много малко бяха тези, които атакувани по този начин, бяха успели да победят в двубоя без ничия помощ. Статистиката сочеше, че алкохолиците почти никога не успяват да се възстановят без чужда помощ. И това изглежда бе вярно от момента, в който човек за първи път бе смачкал гроздови зърна.

В първите години на АА само най-отчаяните случаи можеха да преглътнат и смелят тази горчива истина. Дори тези, които едва душа носеха, често трудно си даваха сметка за действителната си безпомощност. Някои обаче успяваха и, приели принципите на АА с цялата сила на удавници, хванали се за спасителен пояс, те почти неизменно се подобряваха. Ето защо в първото издание на книгата "Анонимни алкохолици", публикувана по времето, когато нашето Общество бе все още малобройно, се говори само за безнадеждни случаи.

Мнозина не чак дотам отчаяни алкохолици опитаха АА, но не успяха, защото не можеха да признаят безнадеждността на своето положение. С огромно удовлетворение можем да отбележим, че през изминалите години това се промени. Алкохолици, които все още не бяха загубили здравето си, семейството си, работата си, нито дори двете коли в гаража, започваха да признават своя алкохолизъм. С нарастването на тази тенденция към тях се присъединяваха млади хора, които бяха само потенциални алкохолици. На тях им бяха спестени последните десет или петнадесет години истински ад, през които ние останалите бяхме минали.

И тъй като стъпка Първа изисква да се признае, че животът ни е станал неуправляем, как можеха такива хора да предприемат тази стъпка. Очевидно бе необходимо да се разкрие дъното, до което останалите от нас бяха достигнали, така че то да ги разтърси. Връщайки се към собственото си пиянско минало, можехме да покажем, че години преди да го осъзнаем, вече сме били извън контрол, че нашето пиене дори тогава не е било обикновен навик, че то е било само началото на фатална прогресия.

На съмняващите се можехме да кажем: "Може би ти наистина не си алкохолик. Защо не опиташ още известно време да пиеш контролирано, като все пак имаш предвид какво ти казахме за алкохолизма?" Това отношение водеше до непосредствени и пракитчески резултати.

Тогава открихме, че когато един алкохолик е посял в съзнанието на друг мисълта за истинската пирода на заболяването му, то този човек никога повече не можеше да бъде същият. След всеки запой той щеше да си казва "Може би тези от АА имаха право…" След няколко такива опита, понякога години преди началото на изключителни трудности, той щеше да се върне при нас убеден. Той наистина щеше е достигнал дъното, така както всеки от нас. Джон Ечемиченото зърно - старият Дух на алкохола - бе станал нашият най-добър адвокат.

Защо толкова упорито твърдим, че всеки член на АА трябва първо да е достигнал дъното? Отговорът е, че много малко хора ще се опитат да практикуват програмата на АА, ако най-напред не са достигнали дъното. Защото практикуването на останалите единадесет Стъпки означава да се възприемат отношения и действия, които почти никой алкохолик, който все още продължава да пие, и на сън не може да предприеме.

Кой иска да бъде абсолютно честен и толерантен? Кой иска да си признае грешките пред друг и да обезвъзмезди стореното зло? Кой иска да жертва време и енергия, за да отнесе посланието на АА до следващия страдащ? Не, средният алкохолик, затворен в себе си до крайност, не се интересува от всички тези неща - освен ако не го направи, за да опази живота си.

Ударени от бича на алкохолизма, ние достигаме до АА и там откриваме пагубното естество на нашето положение. Тогава и само тогава отваряме ушите си за убеждение и желаем да слушаме толкова силно, колкото може да го желае само един умиращ. Решени сме да направим всичко, което би ни освободило от безпощадното ни пристрастие към алкохола.