|
|
5 Стъпка
13.03.06 11:30
Признахме пред Бог, пред себе си и пред друго човешко същество истинската същност на грешките си
|
|
|
И Дванадесетте стъпки на АА изискват от нас да вървим против естествените си наклонности - всички те потискат нашето "Аз". Когато нещата опрат до потискане на собственото "Аз", малко други стъпки се приемат толкова трудно, колкото стъпка Пета. Но едва ли друга Стъпка е по-важна от тази за постигане на дълготрайна трезвеност и душевен покой.
Опитът на АА ни е научил, че не можем да живеем само със смазващите ни проблеми и недостатъците на характера ни, които ги причиняват и задълбочават. Ако със стъпка Четвърта като с прожектор сме осветили живота си и тя ясно е очертала онези преживявания, за които не бихме искали да си спомняме, ако сме разбрали как погрешното ни мислене и погрешните действия са причинили щети на нас и на други хора, тогава потребността да престанем да живеем сами с измъчващите ни призраци от предишния живот става все по-остра.
Едновременно с това страхът и нежеланието да направим това са толкова силни, че мнозина от АА в началото се опитват да прескочат стъпка Пета. Търсим по-лесен начин, който обикновено се състои в общото и общо-взето безболезнено признание, че по време на пиянското ни минало понякога сме се държали зле. Тогава за известно равновесие добавяме драматични описания на тази част от пиянското си поведение, за която нашите приятели вероятно и без това знаят.
За нещата, които действително ни безпокоят и изгарят, не казваме обаче нищо. Казваме си, че някои обезпокоителни и унизителни спомени не трябва да бъдат споделяни с когото и да било. Те ще си останат наша тайна. Жива душа не бива да ги узнае. Надяваме се да ги отнесем със себе си в гроба.
Но ако опитът на АА има някаква стойност, това не само е неразумно, но дори и опасно решение. Малко други объркани становища са причинили повече беди, отколкото прескачането на стъпка Пета. Някои хора изобщо не могат да останат трезви; други ще се запиват периодично, докато в крайна сметка действително не "прочистят" душите си. Дори ветерани в АА, трезви в продължение на години, често прескъпо заплащат прескачането на тази стъпка. Те ще признаят как са се опитвали да носят товара си сами, колко много са страдали от избухливост, тревога, угризения и потиснатост и как несъзнателно търсейки облекчение понякога са обвинявали дори най-добрите си приятели точно в тези недостатъци на характера, които самите те са се опитвали да прикрият. Те винаги установяваха, че изповядването на чужди грехове не носи облекчение. Всеки един от нас трябваше да изповядва собствените си грехове.
Разбира се, този обичай да се признават недостатъците пред друг човек е много древен. Той е изпитван през всяко следващо столетие и е характерен за живота на всички духовно целеустремени и действително религиозни хора. Днес обаче религията в никакъв случай не е единственият адвокат на този спасителен принцип. Психиатри и психолози подчертават дълбоката потребност на всяко човешко същество да вижда и познава недостатъците на собствената си личност и да ги обсъжда с друг, достоен за доверие и предявяващ разбиране човек. Що се отнася до алкохолиците, АА би отишло и по-далеч. Повечето от нас биха заявили, че без смело признаване на недостатъците си пред друго човешко същество не бихме могли да останем трезви. Ясно е, че Божията милост няма да влезе в нас и няма да отстрани разрушителните ни пирстрастия, докато не направим това.
Какво можем да получим от стъпка Пета? Най-малкото ще се отървем от онова страшно чувство на изолираност, което винаги сме имали. Почти без изключение алкохолиците страдат от самота. Дори и преди пиенето ни да се влоши и хората да започнат да ни отбягват, почти всички ние се чувствахме без собствено място. Или бяхме срамежливи и не смеехме да се доближим до другите, или се проявявахме като шумни хора, жадуващи за внимание и приятелство, каквито никога не получавахме - поне не така, както разбирахме нещата. Винаги се сблъсквахме с онова загадъчно препятствие, което нито можехме да прескочим, нито успявахме да разберем. Приличахме на актьори на сцената, които отведнъж осъзнават, че не знаят нито една от репликите си. Това е една от причините, поради които толкова много обичахме алкохола.Той ни позволяваше да се държим непринудено. Но дори Бакхус се обърна срещу нас - бяхме окончателно сразени и изоставено в ужасяваща самота.
Когато достигнахме до АА и за първи път в живота си се озовахме сред хора, които изглежда ни разбираха, ни обхвана страшно вълнуващо чувство за принадлежност. Струвше ни се, че проблемът с нашата изолираност е решен. Скоро обаче открихме, че докато вече не бяхме сами в социален смисъл, все още страдахме от старите пристъпи на тревожна отчужденост. Докато не споделяхме с пълна откровеност противоречията си и не чуехме друг да го прави, все още не можехме да бъдем приобщени. Стъпка Пета беше отговорът. Това бе началото на истинска близост с хората и Бога.
Тази жизнено важна стъпка също така ни вдъхна чувството, че може да ни бъде простено, независимо от това какво бяхме мислили или вършили. Често пъти, докато работехме с нашите наставници и духовни съветници по тази стъпка, за първи път се чувствахме истински способни да простим на другите, независимо от това колко тежко се чувствахме наранени от тях. Духовният ни самоанализ ни беше убедил, че трябва да се стремим към пълно опрощение, но едва когато решително се заехме със стъпка Пета, дълбоко в себе си разбрахме, че можем да получим опрощение, така както можем и да дадем опрощение.
Друго нещо, което можем да очакваме от споделянето на недостатъците си с друго човешко същество е смирението - нещо, което често е неправилно разбирано. За тези, които са напреднали в АА, това означава ясно да определим какво и кои сме всъщност, след което искрено да се опитаме да станем това, което бихме могли да бъдем. Следователно първото ни истинско придвижване към смирението трябва да се състои в това да признаем недостатъците си. Нито един недостатък не може да бъде отстранен, ако не го виждаме ясно. Трябва обаче да направим нещо повече от това да го видим. Обективният поглед върху самите себе си, който постигнахме в стъпка Четвърта, бе в крайна сметка само един поглед. Всички видяхме например, че ни липсва честност и търпимост, че понякога ни обхващат пристъпи на самосъжаление или заблуда за лично величие. Макар че това беше унизително, то не означаваше непременно, че сме се сдобили с истинско смирение. Въпреки че ги бяхме признали, недостатъците ни си оставаха. Трябваше да се направи нещо за тях. Скоро след това открихме, че сами не можем да се справим.
Големите придобивки, които ни носи стъпка Пета, се състоят в по-големия ни реализъм, а оттам и повечето искреност спрямо самите нас. Когато направихме равносметка със самите себе си, започнахме да подозираме колко много главоболия ни е причинила самоизмамата. Това доведе до една обезпокояваща мисъл. Ако през целия си живот повече или по-малко сме се самозалъгвали, как можем сега да сме сигурни, че не продължаваме да се самозаблуждаваме? Как можехме да сме сигурни, че сме направили истински опис на недостатъците си и че действително сме ги признали дори пред самите себе си? Тъй като все още ни спохождаха страхът, самосъжалението и наранените чувства, вероятно въобще не можехме да си направим вярна самопреценка. Прекаленото чувство за вина и угризенията можеха да ни накарат да драматизираме и преувеличаваме грешките си. Или пък гневът и наранената гордост можеха да бъдат димна завеса за прикриване на някои от недостатъците ни, в които обвинявахме другите. Вероятно също така продължаваха да ни спъват много други наши слабости, големи и малки, за чието съществуване дори не подозирахме.
И така, бе повече от очевидно, че самостоятелната самопреценка и основаващото се единствено на нея признаване на недостатъците ни не би било достатъчно. Ако искахме действително да узнаем и признаем истината за себе си, ни трябваше помощ отвън - Божията помощ и тази на друго човешко същество. Само обсъждайки самите себе си без да скриваме нищо, чрез желанието да приемем съвет и напътствие можехме да излезем на пътя на правилното мислене, непоклатимата честност и истинското смирение.
И все пак много от нас все още се спираха. Казвахме:"Защо да не може Бог "така както го разбираме", да ни каже къде сме се отклонили от правия път? Ако Създателят ни е дал живот на първо място, то тогава Той трябва в подробности да знае къде сме сгрешили. Защо не направим признанията си направо пред Него? Защо трябва да въвличаме и други във всичко това?"
На този етап трудностите в опитите да общуваме сами с Бог са двустранни. Въпреки че в началото може с изненада да установим, че Бог знае всичко за нас, ние сме склонни много бързо да свикнем с това. Неизвестно защо, да бъдем насаме с Бог не изглежда толкова смущаващо, колкото ако се изправим пред друг човек. Докато наистина не седнем и не започнем да говорим на висок глас за това, което толкова дълго сме прикривали, желанието да прочистим душите си остава само на теория. Когато сме откровени с друг човек, това потвърждава, че сме били честни пред себе си и пред Бог.
Втората трудност е следната: нещата, както ги виждаме, когато сме сами, могат да бъдат изопачени от собствените ни размишления и самозалъгване. Ползата от споделянето с друг човек се състои в това, че можем да получим направо мнението му и съвет за нашето положение без да се съмняваме в смисъла на този съвет. Опасно е да решаваш сам по отношение на духовни неща. Колко пъти сме чували хора с добри намерения да твърдят, че Бог ги напътства, когато бе съвсем ясно, че те жестоко се заблуждават. Не притежавайки нито опит, нито смирение, те са се заблудили и са в състояние да оправдаят и най-голямата глупост под предлог, че това Бог им го е казал. Трябва да се отбележи, че духовно издигнатите хора почти винаги настояват да обсъдят с приятели или духовни наставници съветите, за които смятат, че са дошли от Бог. Още повече непосветеният не бива да се излага на опасността по този начин да допусне глупави, ако не и трагични грешки. Въпреки че мнението или съветът на другите може и да не са безгрешни, вероятно те ще бъдат значително по-точни от всяко друго напътствие, което бихме получили, докато сме все още неопитни в умението да общуваме със сила по-Висша от нас.
Следващият ни проблем е да открием човек, на който можем да се доверим. Тук трябва да бъдем много внимателни, като не забравяме, че предпазливостта е високо ценена добродетел. Вероятно ще трябва да споделим с този човек факти за себе си, които никой не бива да узнае. Ще искаме да говорим с някои, който е опитен, който не само че не пие, но е успял да се справи и с други сериозни трудности. Трудности, които вероятно напомнят нашите собствени. Този човек може да бъде нашият наставник, но това не е задължително. Ако му имате доверие, ако характерът и проблемите му са сходни с вашите, то това би бил добър избор. Освен това вашият наставник има предимството да знае нещо за вашия случай.
Може би отношенията ви с него са такива, че сте готовои да му разкриете само част от миналото си. Ако случаят е такъв, сторете го непременно, защото би трябвало да започнете колкото се може по-рано. Може да се окаже, че ще изберете някой друг за по-трудните и дълбоки откровения. Другият може да бъде някой външен за АА човек - например вашият свещеник или лекар. За някои от нас един напълно непознат човек се оказва най-добрият избор.
Истинските доказателства за правилен избор са собственото ви желание да се доверите и пълното ви упование в този, с когото споделяте първото си вярно самонаблюдение. Дори ако сте открили такъв човек, често е необходима голяма решителност, за да се обърнете към него. Никой не може да твърди, че програмата на АА не изисква воля; това е едно от местата, където вероятно ще ви бъде необходима цялата воля, на която сте способни, но въпреки това за ваше щастие има всички изгледи да бъдете приятно изненадани. Когато внимателно обясните целта си и довереното лице разбере каква неоценима услуга може да ви направи, разговорът ще потече с лекота и скоро ще се оживи. Не след дълго слушателят ви вероятно ще ви разкаже нещо за себе си, което още повече ще ви предразположи. При условие, че не прикривате нищо, чувството за облекчение ще нараства от минута на минута. Проклетите, натрупани от години емоции ще се освободят и като по чудо ще изчезнат в момента, в който са споделени. С утихване на болката, мястото и ще бъде заето от изцелително спокйствие. И когато така се съберат смирението и ведрината, вероятно ще се случи друго важно нещо. Мнозина анонимни алкохолици, в миналото атеисти или агностици, споделят, че на този етап на стъпка Пета са почувствали присъствието на Бог. И дори вярващите започват да чувстват присъствието на Бог по-осезателно от преди.
Това чувство на съединяване с Бог и хората, това излизане от изолацията чрез откритото и честно споделяне на ужасното чувство за вина ни извежда до място за отдих, където можем да се подготвим за следващата стъпка към пълна и съдържателна трезвеност.
|
|
